Постинг
15.09.2011 16:36 -
Безпомощност и отчаяние в "Градушка" ( П. Яворов ) АНАЛИЗ
В шестата, последна композиционна част на творбата на знаменития български поет Яворов, надделяват отчаянието и безпомощното описание на лирическите герои. Картината посивява и заглъхва, потулена от облаците, и въпреки току що огрялото слънце, настроението не се променя: " Но свърши. Тихо гръм последен заглъхва нейде надалече(...) вихър леден подгоня облаците вече." Слънцето е съпричастно по метафоричен начин: " А ето слънцето огряло тъжовно гледа(...)"
Въпреки току що настъпилото слънчево време, селяните са сковани от "студ". Разочарованието блика от "стари, млади и дечица". Застигналото ги зло извира и се изписва на лицата йм, лица, които са "мъртвешки посивели". Чрез епитети, Яворов внушава болка, отчаяние и безпомощност. Опустелите ниви са следствие от злото, което носи хората към тях. Визуалната, описателна картина надделява над изгрялото слънце. Внушението за пустота изцяло "поглъща" усещането за такова. Никой не обръща внимание на това. Селяните обезнадеждени се запътват към погиналата си реколта, ставайки свидетели на една разруха. Жетварката е олицетворение на българската жена, която дава мило и драго за семейството си. От състоянието на лирическите герои се подразбира, че техните надежди за живот се уповават именно на "просо, пшеница, ръч, ечмени...". Представата за една добра реколта е описана в надеждите на жетварката:
"безредно зрели и зелени". Тези представи са потулени от действителността - "ниви глухо опустели". В тази композиционна част, надеждата остава просто мираж за всички, освен за българската жена-жетварка. Нейният копнеж умира заедно със сполетялата селото беда.
Последният стих завършва творбата с многоточие, което замисля читателя и оставя внушение за една продължителна болка, разочарование и безсилие срещу природата.
Въпреки току що настъпилото слънчево време, селяните са сковани от "студ". Разочарованието блика от "стари, млади и дечица". Застигналото ги зло извира и се изписва на лицата йм, лица, които са "мъртвешки посивели". Чрез епитети, Яворов внушава болка, отчаяние и безпомощност. Опустелите ниви са следствие от злото, което носи хората към тях. Визуалната, описателна картина надделява над изгрялото слънце. Внушението за пустота изцяло "поглъща" усещането за такова. Никой не обръща внимание на това. Селяните обезнадеждени се запътват към погиналата си реколта, ставайки свидетели на една разруха. Жетварката е олицетворение на българската жена, която дава мило и драго за семейството си. От състоянието на лирическите герои се подразбира, че техните надежди за живот се уповават именно на "просо, пшеница, ръч, ечмени...". Представата за една добра реколта е описана в надеждите на жетварката:
"безредно зрели и зелени". Тези представи са потулени от действителността - "ниви глухо опустели". В тази композиционна част, надеждата остава просто мираж за всички, освен за българската жена-жетварка. Нейният копнеж умира заедно със сполетялата селото беда.
Последният стих завършва творбата с многоточие, което замисля читателя и оставя внушение за една продължителна болка, разочарование и безсилие срещу природата.
Няма коментари
