ВЪЛШЕБНИЦА  
Откак чукнах петдесетака и усетих слабост между краката си, изведнъж съзнанието ми, освободено от андрогените се проясни и прогледнах. Тогава разбрах че главата ми не е била само поставка за уши, та били те и на магаре безподобно като мен.  – Ехе..., че аз съм бил на автопилот досега, бе – дори не усетих как се изкефих. После се обърнах и изрекох на дамите: – Умря Марко. Колкото и да се лъскате... Никоя повече няма да успее да види издръжка от мен. Та, така прописах.  Това отговорих оня ден и на красавица, а тя, горката, дълго седя и се пули, а уж искаше толкова много да разбере, защо съм прописал след 50.
– Но, господин Ефраимов, така, вие се обиждате сам – възропта веднага дамата.
– Защо пък да се обиждам?
– Казвате неща, които нито един мъж не би изрекъл.
– Те, повечето не бяха мъже и на 30, моето момиче.
– Как да не са били?
– Е, щях ли тогава да имам 6 деца от седем жени?
– Но, все пак...
– Никога не съм се страхувал да изрека истината.
– Тази ваша истина е обидна.
– Защо да е обидна? Казвам че почнах да мисля. Какво обидно има в това?
– Аз пък, продължавам да твърдя че се обиждате сам.
– То, аз не мога и да рисувам. В училище ни караха да рисуваме. Обиждам ли се така?Поставяше една тиква на масата даскалът и викаше: – Хайде сега деца, ще рисувате натюрморт.
– Да. И при нас беше така.
– Да, ама после като ни погледнеше рисунките, знаете ли какво ми казваше?
– Какво?
– Казах натюрморт, а не автопортрет.
– Как, автопортрет?
– Ми, приличал съм на тиква. Това искаше да ми каже.
– Ужас!
– Ужас, ама не мога и да пея. И с това ли се обиждам? Като запеех в часовете по пеене, знаете ли какво ставаше?
– Какво?
– Почваха да реват всички магарета из село.
– Това пък, защо?
– Даскалицата, хилейки се, казваше че ми припявали. Знаете ли как се чувствах?
– О, съжалявам. Имали сте трудно детство.
– Съжалявате, ама, знаете ли какво ми казваше даскалът по физкултура?
– Какво?
– Бягаш като на повторение. Ох, май не трябваше да казвам това че така, май се обиждам сам.
– Как, като на повторение?
– Не сте ли виждала повторение на головете по телевизията?
– Е, виждала съм.
– Ами, така съм бягал.
Дълго спорихме с момичето, докато не му спечелих изцяло симпатиите. В интерес на истината, то се оказа доста интелигентно. Нещо, наистина рядко срещано напоследък. Накрая, почна и да ми съчувства че съм бил обиждан толкова много през живота си.  Абе, интелигентно, ама колко да е интелигентно едно момиче? Дори и не подозираше с какъв йезуит си имаше работа.  Понеже не можахме да стигнем до консенсус, предложих да продължим разговора на приятна вечеря. 
– Ми... – отвърна младата красавица и запремига с очи.
– Ми, от мен само поканата. Вие решавате – веднага й показах че тя е господар на съдбата си – Аз така или инак отивам да хапна в някой хубав ресторант. Бяла покривка, свещи... Държа на етикета. Та, ако решите...
– По принцип...
– По принцип аз само предлагам, но мразя да вечерям сам. Така или инак, ще се обадя на някой друг. Но държа да е с вас, защото ми допадна интелектът ви.
– Наистина ли?
– Не са ли ви го казвали досега?
– Не.
– Ми, с този тестостерон, как да ви кажат? Гарантирам че винаги са гледали на вас само като сексуален обект. С тази неземна красота...
–  О, благодаря ви. Така е, господин Ефраимов.
– Аз, понеже приключих с тази дейност, виждам и интелекта ви.
– Ласкаете ме.
– Ни най-малко.
– По принцип, искам, но какво ще си помислят хората като ни видят заедно на вечеря? Носи ви се лоша слава?
– Защо да е лоша? Мъжете ми завиждат, а жените искрено се кефят.
– Така ли смятате?
– А и нищо не рискувате. Като безопасна игла съм вече. По-скоро бихме могли да станем приятелки.
– Ами... Добре. Щом сте като безопасна игла.
Ох, очаквах точно обратното, заради това – да ми откаже. Като бях по-млад, приемаха именно затова че не съм като безопасна игла. Но, времената се менят. Седнахме в близък ресторант.
  – Дали е хубава кухнята тук? – поде нов разговор дамата.
– Обикновено, никога не стигам до кухнята.
– Как така, не стигате?
– Толкова са им хубави... салатите че се наяждам с тях – добре че се усетих навреме за да си прехапя езика.
– Щом са им хубави салатите, значи...
– Разбира се. Бих ли ви довел на място с лоша кухня?
– О, благодаря ви. Много съм ви задължена. Обичам хубавата кухня.
– А бе, ако бях по-млад, едва ли щях да ви оставя длъжница, ама ...
– Господин Ефраимов, мисля че преигравате.
– Само мислите, или сте сигурна?
– Само си мисля – отвърна тя, след кратък размисъл.
– Това е добре, защото за да сте сигурна има само един начин.
– Нали нямаше да ми правите неприлични предложения. – Кое му е неприличното? Нищо не рискувате. Нали ви казах че съм като безопасна игла. Ся, не че разбирам от храна, ама с дамата като отворихме едни усти... Обсъдихме дори световната политика. През това време чашите вървяха една подир друга и неусетно се накълвахме.  Наистина се случи това, което казах – за тези няколко часа станахме истински "приятелки". Да, подобно приятелство може да има само, когато двете страни не се опитват да се вкарат в леглото.  И, както се случва между добри приятели, след вечеря не я оставих на произвола на съдбата, а я вдигнах на рамо и я понесох. – Ох, докторе, пак ли? – направи ми забележка и таксиджията.
– Ми, да не им наливам в устите? – забих и него – Все на пияници налитам. Добре че не е и поетеса.
– Накъде да карам?
– Ако я знаеш къде живее, закарай я.
– Че аз откъде да знам? Ти не знаеш ли?
– Питай я тогава.
– Не ми изглежда адекватна.
– Като не знае да пие. Опита се да пие наравно с мен.
– Тая, да не е откачила?
– Преди това и спореше с мен.
– Ужас.
– Толкова искаше да се докаже, момичето.
– И ко прайм, ся?
– Карай към нас. Пък, ако искаш много, вземи я у вас. Жена ти ще се зарадва.
– Да, бе... Да не откачи? 
Моят приятел натисна газта и поехме към гората. Беше свикнал да ме прибира от нощните заведения.
– Ей, докторе, да не ми повърне в колата, тази, твоята поетеса? – присети се по едно време.
– Нали ти казах че не е поетеса.
– И като не е поетеса, кво? Не повръща ли?
– Ще разберем след малко.
– А, стига де...
– Но, ако бързаш така за следващия курс, след малко ще повърна аз.
Стигнахме до нас, вдигнах красавицата на рамо и я пренесох вътре. Беше не повече от 40 кила. Бях свикнал да нося 50-килограмови торби с цимент на рамо и я вдигах дори с една ръка та, не ми беше проблем. Сложих я да седне на фотьойла.
– Къде съм? – отвори тогава очи тя.
– В гората.
– Как, в гората?
– Така, как? Докарах те на рамо.
– Искам да се прибера.
– Ми, прибирай се. Що дойде тогава?
– Извикайте ми такси.
– Извикай си. Свърши ми ваучера и нямам минути.
А бе, какви минути? Бях си на фактура от край време, ама така, да я пусна да си ходи? Дамата затършува из джобовете и чантата си.
– Няма ми го телефона – почти проплака накрая.
– И на мен ми се е случвало. Пий!
– Какво е това?
– Кафе.
– Студено е.
– Като не ти харесва, стопли си го.
Без да се противи повече, надигна чашата и изпи кафето почти на един дъх. А, уж беше почитателка на хубавата кухня.
– Налейте ми още едно – примоли се след малко.
– Студено е – срязах мераците й.
– И предното беше студено.
Станах и й налях втора чаша. Не след дълго стана кукуряк. 
– Май се понапихме, а? – усмихна ми се тогава.
– Напи се ти. Аз бях само носач.
– Ужас. Случва ми се за втори път. Бях много изморена и...
– Не е от това че прекали с пиенето, викаш? Станах и започнах да се събличам.
– Ама, господин Ефраимов, вие ми казахте че...
– ... съм като безопасна игла – довърших изречението й. – Така е. – Ще си лягам. Не съм толкова пиян че да легна с дрехите си.
– Нямате ли спалня?
– Имам, но е студена. Ако искаш ти иди в нея. Естествено че не беше студена, ама като иска много, да иде и да провери.
– Ама, аз тука ли ще спя? – поде нов разговор моята красавица.
– Не те карам насила. Може да си тръгнеш по всяко време.
– Ама, как така, от гората? И телефон нямам.
– Не съм те довел насила.
– Нали казахте че на рамо...
– Да, ама да си се противила?
Тя, повече не каза нищо, а аз се мушнах под юргана и се завих през глава.
– Господин Ефраимов – обади се отново след малко, обаче – А, аз къде да си легна?
– Където решиш. Къщата е голяма.
– Но, нали казахте че е студено в спалнята? Може да настина.
– След толкова алкохол, едва ли. Може и на фотьойла.
– Какво, на фотьойла?
– Да спиш, какво?
– Ама, как на фотьойла? Не може ли вие... Надигнах се от леглото и погледнах лошо.
– Не злоупотребявай с гостоприемството ми, красавице че ще те натиря навън, в колибата на кучето. Не стига че се домъкна сама...
– Ама, как сама? Нали казахте че сте ме носил на рамо?
– Да бях те оставил в градинката пред кметството, навярно?
– Не...
– Това направих и аз. Като не знаеш да пиеш...
– Ох, господин Ефраимов...
– Ей, мушни се от другата ми страна и заспивай.
– Ама, как?
– Нали ти казах че съм като безопасна игла?
– Да.
– А, ти не вярваше?
– Да.
– Тъкмо ще се убедиш. И, не говори повече че ми се спи. Да ми се спи ли? Хилех се неистово под завивката и едва се въздържах да го направя на глас. Красавицата се мота дълго време. Въздишаше тежко, пуфтеше, обикаляше насам-натам из стаята. Опита се дори да заспи на фотьойла, но нощта е дълга. По едно време, най-накрая се мушна под юргана. Обърна ми гръб и се опита да заспи. Беше изтрезняла отдавна и едва ли скоро щеше да се напие пак. Да, ама през нощта като се откопча тая ми ти безопасна игла...
– Ама, господин Ефраимов, вие ме излъгахте – чух упрека й още в леглото, сутринта.
– Моля? С какво?
– Казахте че..., а...
– Беше ли закопчана иглата?
– Е, да, беше.
– Да съм ви направил и намек?
– Не.
– Не разкопчахте ли вие сама иглата?
– Да.
– Тогава?
– Беше ми интересно, дали е вярно. Да ви кажа честно, не ви вярвах. Та, затова...
– Решихте да проверите?
– Да.
– Беше ви любопитно?
– Да.
– И, убедихте се?
– Да, много ме е срам, а вие сте лъжец.
– Че аз тебе ако не мога да прилъжа... Слушай, гладен съм. Приготви някаква закуска.
– Моля?
– Чу ме добре.
– Аз да ви приготвя закуска?
– Че кой друг? С тия, вълшебните ръце... Отсега нататък ще е така. От тогава, красавицата заживя при мен. Всяка сутрин ми приготвя чудесна закуска. Отпивам от горчивото кафе, гледам я и се чудя. Чудя се, как така се напи изведнъж онази вечер и после, как така, изведнъж изтрезня? Как така, докато я носех не си спомняше нищо, а после, изведнъж, отвори очи и проговори? Как така си загуби телефона че да не може да извика такси? Нали, уж щеше да спи на фотьойла? Как стана така че се домъкна до мен, в леглото? И, ох, как така успя да откопчее тази безопасна игла?  Тая, не й е чиста работата, да знаете. Вълшебница е.  Всъщност, излъганият отново бях аз. За кой ли път? Всичко се повтаря отново и отново. Точно, когато вече си мислех че съм поумнял, отново малчугани ще реват на главата ми и ще плащам, плащам... Та, никога не се правете на хитър пред дама. Тя, науми ли си нещо...   Хасан Ефраимов

1. 09.04.2019