ХАРЕСА МИ :: ПРЕКРАСНА ПЕРСИЙСКА ПОЕЗИЯ. -2

ХАФЕЗ

Газели*

С песен и сърдечно слово - пак, и пак, и пак отново!
Вино пий, сърце орлово - пак, и пак, и пак отново!

С хубавица като кукла, взел смолистата й букла,
поседи със чувство ново - пак, и пак, и пак отново!

Радостта ли ще е наша, ако няма пълна чаша
зарад времето сурово - пак, и пак, и пак отново!

Нямам никаква защита от коприната й впита,
от сърцето й готово - пак, и пак, и пак отново!

Ветре! Ако пуснеш корен, разкажи й с шепот морен
от Хафез сърдечно слово - пак, и пак, и пак отново!

* * *

Безброй момичета са влюбени - ти си единствена сред тях.
За влюбените в мен момичета - единствен съм и аз, разбрах.

Не срещнах никакво различие и в двата свята в моя път.
Не ме съдете, резултатът им е бил и си остава - прах.

Все пак на алчните кажете "За всеки краят е един!"
Не трупайте пари, печалбата и загубата носят крах!"

Безкрайно обожавам хората, съединили в любовта
и думи, и дела. В признателност сред огъня им изгорях.

Хафез, за миг склони главата пред знанието на ума!
Могъщо е било сърцето, което знае що е грях.

* * *

Знай, Юсуф ще дойде рано или късно - не тъжи!
Пролетта скръбта ще вземе от платана - не тъжи!

Лошо е било, ще бъде хубаво. Ненавистта
забрави! От роб ти можеш шах да станеш - не тъжи!

Знаеш ли какво те чака зад завесата - нали
могат радости да дойдат с топли длани - не тъжи!

Ден след ден танцуват тихо в неизменен кръговрат,
И какво е вечно? Само ... ураганът. Не тъжи!

Твоят път щом ти се струва дълъг, като че без край -
все ще свърши той със радост тихо в хана - не тъжи!

Все по много ни раздава благосклонната съдба:
час за обич, за раздяла, за измяна - не тъжи!

Щом, Хафез, намираш време ти за книгата в нощта -
надалеч от шум и злоба разпиляна - не тъжи!

* * *

Благословена тижина. От друго - няма нужда.
Приятелски очи и дом. От друго - няма нужда.

Измъчена от скръб душа, ти както нямаш нужда
от Бог - кога ще промълвиш: "Вий нямате ли нужда?"

Хей, ангел бях на хубостта, за бога, изгоряхме -
ти спри поне един бедняк: "Вий нямате ли нужда?"

Над нуждите си аз стоя без никакви въпроси -
великодушният човек от милост - няма нужда.

Говори близкото сърце като свещена чаша,
не го измъчвай с празна реч, от думи - няма нужда!

И с благодарност взел в ръка най-драгоценен бисер,
защо в морето да седиш? От него - няма нужда.

Надменник ли си, замини! И повече не идвай.
Приятели са само тук, от други - няма нужда.

О, няма нужда от война - душата ни щом искаш.
Щом дрехите връз теб са твои - да молиш - няма нужда!

Примамен пак от любовта, край животворни устни
вървя и пламенен ответ да моля - няма нужда.

Но спри, Хафез, че всеки дар сам себе си разкрива.
С надменниците не спори, не трябва - няма нужда.

* * *

Вятърът ще се радбуди, свежо утрото ще бъде
и светът ще подмладее - пак сред радости ще бъде.

Ще разтвори свойта чаша яркоогнена жасмина,
а пък нарцисът с лалето - неспокоен пак ще бъде.

Скъп е всеки цвят, целувай оросените му листи,
че разцъфнал днес, той утре в други светове ще бъде.

Тази славеева мъка, дето пия всяка утрин
нека да звучи, че весел всеки стрък от туй ще бъде.

Хей, сърце, ако отлагаш радостта от днес за утре,
сигурен ли си, че всичко, както искаш, тъй ще бъде?

О, недей без чаша вино в месеца Шабан да бъдеш,
че за теб дори байрама с край обикновен ще бъде!

Пей, сърце луноподобно, с близки хора съм приседнал.
не повтаряй вече тъжно: "Тъй било е и ще бъде!"

Щом от храма се отказах, спрял сред Харабат смирено -
не плачи, там всяко расо някой ден и с мен ще бъде.

Ах, Хафез в света пристигна зарад теб и ти накрая
изпрати го, че самичък чак до своя гроб ще бъде.

* * *

Да минем пак към механата, да спрем пред нейната врата:
влече ни всички тя със свойта необичайна простотаа.

Отлита всичко като вятър - и тронове, и сан висок -
но нека за това не мислим, да пием - в туй е радостта.

Да пием! И с другари верни край пълни чаши да седим,
че свети всяка малка капка като рубин върху пръстта.

И щом сме още във начало, в едно да се обословим:
по този път да не оставим, да не забравим любовта.

О, проповедник, ти напразно на нас предлагаш своя рай.
По-мил ми е от рая божи прахът от нейните места.

От твойта глътка тази почва на бисер скъп се претвори -
но жалко, че за тебе всеки по-евтин е от стойността

на почвата. И щом танцуваат суфите весело край нас,
от тях добър урок да вземем за песни радостни в нощта.

О, ако ний, Хафез, не можем на срещата да се явим,
с праха на този вход ще свикнем - такава ни е участта!

Превод: Йордан МИЛЕВ
Ела: сърцето ми ранено навярно ще възкръсне пак.
Ела: навярно мойто тяло с душата ще се свърже пак.

Ела: очите ми без слънце останаха сега без теб
и само твоята усмивка ще върне слънцето ми пак.

Като войници негри в боя разби ме черната тъга,
но твоят образ бял да свети над мен каато румеец пак.

Какъвто образ да изгрее пред огледалния ми дух -
то само твоят чар умее да се огледа в него пак.

Нощта е бременна, ний знаем. Разказва твоята звезда
какво ме чака и то утре ще се роди със възглас пак.

Ела. Ела: Запял е славеят на пролетното ми сърце,
от среща розовоуханна то иска глътка въздух пак.

* * *
Да не бъдеш от лекарства спасен! Да не бъдеш!
Да не бъде твоя взор помрачен! Да не бъде!

Всичко хубаво в този свят - е било и е твое.
Да не бъде твоя дух огорчен! Да не бъде!

Смисъл, форми, черти са в духа на сърцето ти.
Да не бъде той с нищо смутен! Да не бъде!

Вее вихърът есенен ... Кипарисът ти строен
да не бъде от него сразен! Да не бъде!

Да не бъдеш сред хули в твоя свят, в твоето време,
да не бъдеш от вражди изнурен! Да не бъдеш!

Да загине там всеки, който с лошо те гледа.
Да не бъде от огъня той защитен! Да не бъде!

Своя лик ти търси на Хафез в стиховете,
да не бъде той със лекарство сменен! Да не бъде!

* * *
Додето моята глава не е куп прах нетленен,
налей ми в златния потир, с ръка благословена.

Да пия пак, че този свят безшумно ще загине -
и затова сред шум и смях прекарай дръзновено.

О, как от тъжните оочи ликът й е далече -
в душата - огледало - той живее вдъхновено.

Без тази гордост, кипарис, когато прах аз стана,
покрий ме тихо в утринта със сянка въжделена.

Пълзи по мен като змия отровна твойта плитка -
лекуваш с устните си ти сърцето ми ранено.

Разбра ли - този прах и тлен са класове наа дните!
Ти нивата им запали със огън съкровено.

Измих аз своето лице със сълзи, ала зная:
светец е, който е горял в страдание блажено.

А праведникът горд навред вреда във всичко вижда.
О, Боже, огледало дай на хората надменни!

Разкъсай дрехите си в миг, Хафез, подобно роза,
и пред любимите нозе - хвърли ги, неизменен.

Нагоре