Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
<script type="text/javascript" language="javascript1.2" src="http://www.usmihnat.com/res/js/embeded.js?lang=bg"></script> <noscript><a href="http://www.usmihnat.com/"><b>http://www.usmihnat.com/: Усмихнат сайт - щастливи потребители! Късмет за вашият уеб сайт!</b></a></noscript>
Автор: pilinci Категория: Лични дневници
Прочетен: 2438497 Постинги: 133 Коментари: 1030
Постинги в блога
2 3 4 5  >  >>
 "Всички деца са прекрасни, докато не родиш свое. Тогава, децата, които са прекрасни, са онези, с които то се смее и е щастливо. Така сме устроени - колкото и да сме зрели, когато децата ни страдат, ние сме съпричастни. Те, несъзнателно, проектират собствените си чувства, към хората от малката си общност, върху нас. Не мога да харесвам някого, който наранява чувствата му, въпреки 30-те лета, зрялост, които ни делят. "
Категория: Лични дневници
Прочетен: 363 Коментари: 0 Гласове: 2
 ВЪЛШЕБНИЦА  
Откак чукнах петдесетака и усетих слабост между краката си, изведнъж съзнанието ми, освободено от андрогените се проясни и прогледнах. Тогава разбрах че главата ми не е била само поставка за уши, та били те и на магаре безподобно като мен.  – Ехе..., че аз съм бил на автопилот досега, бе – дори не усетих как се изкефих. После се обърнах и изрекох на дамите: – Умря Марко. Колкото и да се лъскате... Никоя повече няма да успее да види издръжка от мен. Та, така прописах.  Това отговорих оня ден и на красавица, а тя, горката, дълго седя и се пули, а уж искаше толкова много да разбере, защо съм прописал след 50.
– Но, господин Ефраимов, така, вие се обиждате сам – възропта веднага дамата.
– Защо пък да се обиждам?
– Казвате неща, които нито един мъж не би изрекъл.
– Те, повечето не бяха мъже и на 30, моето момиче.
– Как да не са били?
– Е, щях ли тогава да имам 6 деца от седем жени?
– Но, все пак...
– Никога не съм се страхувал да изрека истината.
– Тази ваша истина е обидна.
– Защо да е обидна? Казвам че почнах да мисля. Какво обидно има в това?
– Аз пък, продължавам да твърдя че се обиждате сам.
– То, аз не мога и да рисувам. В училище ни караха да рисуваме. Обиждам ли се така?Поставяше една тиква на масата даскалът и викаше: – Хайде сега деца, ще рисувате натюрморт.
– Да. И при нас беше така.
– Да, ама после като ни погледнеше рисунките, знаете ли какво ми казваше?
– Какво?
– Казах натюрморт, а не автопортрет.
– Как, автопортрет?
– Ми, приличал съм на тиква. Това искаше да ми каже.
– Ужас!
– Ужас, ама не мога и да пея. И с това ли се обиждам? Като запеех в часовете по пеене, знаете ли какво ставаше?
– Какво?
– Почваха да реват всички магарета из село.
– Това пък, защо?
– Даскалицата, хилейки се, казваше че ми припявали. Знаете ли как се чувствах?
– О, съжалявам. Имали сте трудно детство.
– Съжалявате, ама, знаете ли какво ми казваше даскалът по физкултура?
– Какво?
– Бягаш като на повторение. Ох, май не трябваше да казвам това че така, май се обиждам сам.
– Как, като на повторение?
– Не сте ли виждала повторение на головете по телевизията?
– Е, виждала съм.
– Ами, така съм бягал.
Дълго спорихме с момичето, докато не му спечелих изцяло симпатиите. В интерес на истината, то се оказа доста интелигентно. Нещо, наистина рядко срещано напоследък. Накрая, почна и да ми съчувства че съм бил обиждан толкова много през живота си.  Абе, интелигентно, ама колко да е интелигентно едно момиче? Дори и не подозираше с какъв йезуит си имаше работа.  Понеже не можахме да стигнем до консенсус, предложих да продължим разговора на приятна вечеря. 
– Ми... – отвърна младата красавица и запремига с очи.
– Ми, от мен само поканата. Вие решавате – веднага й показах че тя е господар на съдбата си – Аз така или инак отивам да хапна в някой хубав ресторант. Бяла покривка, свещи... Държа на етикета. Та, ако решите...
– По принцип...
– По принцип аз само предлагам, но мразя да вечерям сам. Така или инак, ще се обадя на някой друг. Но държа да е с вас, защото ми допадна интелектът ви.
– Наистина ли?
– Не са ли ви го казвали досега?
– Не.
– Ми, с този тестостерон, как да ви кажат? Гарантирам че винаги са гледали на вас само като сексуален обект. С тази неземна красота...
–  О, благодаря ви. Така е, господин Ефраимов.
– Аз, понеже приключих с тази дейност, виждам и интелекта ви.
– Ласкаете ме.
– Ни най-малко.
– По принцип, искам, но какво ще си помислят хората като ни видят заедно на вечеря? Носи ви се лоша слава?
– Защо да е лоша? Мъжете ми завиждат, а жените искрено се кефят.
– Така ли смятате?
– А и нищо не рискувате. Като безопасна игла съм вече. По-скоро бихме могли да станем приятелки.
– Ами... Добре. Щом сте като безопасна игла.
Ох, очаквах точно обратното, заради това – да ми откаже. Като бях по-млад, приемаха именно затова че не съм като безопасна игла. Но, времената се менят. Седнахме в близък ресторант.
  – Дали е хубава кухнята тук? – поде нов разговор дамата.
– Обикновено, никога не стигам до кухнята.
– Как така, не стигате?
– Толкова са им хубави... салатите че се наяждам с тях – добре че се усетих навреме за да си прехапя езика.
– Щом са им хубави салатите, значи...
– Разбира се. Бих ли ви довел на място с лоша кухня?
– О, благодаря ви. Много съм ви задължена. Обичам хубавата кухня.
– А бе, ако бях по-млад, едва ли щях да ви оставя длъжница, ама ...
– Господин Ефраимов, мисля че преигравате.
– Само мислите, или сте сигурна?
– Само си мисля – отвърна тя, след кратък размисъл.
– Това е добре, защото за да сте сигурна има само един начин.
– Нали нямаше да ми правите неприлични предложения. – Кое му е неприличното? Нищо не рискувате. Нали ви казах че съм като безопасна игла. Ся, не че разбирам от храна, ама с дамата като отворихме едни усти... Обсъдихме дори световната политика. През това време чашите вървяха една подир друга и неусетно се накълвахме.  Наистина се случи това, което казах – за тези няколко часа станахме истински "приятелки". Да, подобно приятелство може да има само, когато двете страни не се опитват да се вкарат в леглото.  И, както се случва между добри приятели, след вечеря не я оставих на произвола на съдбата, а я вдигнах на рамо и я понесох. – Ох, докторе, пак ли? – направи ми забележка и таксиджията.
– Ми, да не им наливам в устите? – забих и него – Все на пияници налитам. Добре че не е и поетеса.
– Накъде да карам?
– Ако я знаеш къде живее, закарай я.
– Че аз откъде да знам? Ти не знаеш ли?
– Питай я тогава.
– Не ми изглежда адекватна.
– Като не знае да пие. Опита се да пие наравно с мен.
– Тая, да не е откачила?
– Преди това и спореше с мен.
– Ужас.
– Толкова искаше да се докаже, момичето.
– И ко прайм, ся?
– Карай към нас. Пък, ако искаш много, вземи я у вас. Жена ти ще се зарадва.
– Да, бе... Да не откачи? 
Моят приятел натисна газта и поехме към гората. Беше свикнал да ме прибира от нощните заведения.
– Ей, докторе, да не ми повърне в колата, тази, твоята поетеса? – присети се по едно време.
– Нали ти казах че не е поетеса.
– И като не е поетеса, кво? Не повръща ли?
– Ще разберем след малко.
– А, стига де...
– Но, ако бързаш така за следващия курс, след малко ще повърна аз.
Стигнахме до нас, вдигнах красавицата на рамо и я пренесох вътре. Беше не повече от 40 кила. Бях свикнал да нося 50-килограмови торби с цимент на рамо и я вдигах дори с една ръка та, не ми беше проблем. Сложих я да седне на фотьойла.
– Къде съм? – отвори тогава очи тя.
– В гората.
– Как, в гората?
– Така, как? Докарах те на рамо.
– Искам да се прибера.
– Ми, прибирай се. Що дойде тогава?
– Извикайте ми такси.
– Извикай си. Свърши ми ваучера и нямам минути.
А бе, какви минути? Бях си на фактура от край време, ама така, да я пусна да си ходи? Дамата затършува из джобовете и чантата си.
– Няма ми го телефона – почти проплака накрая.
– И на мен ми се е случвало. Пий!
– Какво е това?
– Кафе.
– Студено е.
– Като не ти харесва, стопли си го.
Без да се противи повече, надигна чашата и изпи кафето почти на един дъх. А, уж беше почитателка на хубавата кухня.
– Налейте ми още едно – примоли се след малко.
– Студено е – срязах мераците й.
– И предното беше студено.
Станах и й налях втора чаша. Не след дълго стана кукуряк. 
– Май се понапихме, а? – усмихна ми се тогава.
– Напи се ти. Аз бях само носач.
– Ужас. Случва ми се за втори път. Бях много изморена и...
– Не е от това че прекали с пиенето, викаш? Станах и започнах да се събличам.
– Ама, господин Ефраимов, вие ми казахте че...
– ... съм като безопасна игла – довърших изречението й. – Така е. – Ще си лягам. Не съм толкова пиян че да легна с дрехите си.
– Нямате ли спалня?
– Имам, но е студена. Ако искаш ти иди в нея. Естествено че не беше студена, ама като иска много, да иде и да провери.
– Ама, аз тука ли ще спя? – поде нов разговор моята красавица.
– Не те карам насила. Може да си тръгнеш по всяко време.
– Ама, как така, от гората? И телефон нямам.
– Не съм те довел насила.
– Нали казахте че на рамо...
– Да, ама да си се противила?
Тя, повече не каза нищо, а аз се мушнах под юргана и се завих през глава.
– Господин Ефраимов – обади се отново след малко, обаче – А, аз къде да си легна?
– Където решиш. Къщата е голяма.
– Но, нали казахте че е студено в спалнята? Може да настина.
– След толкова алкохол, едва ли. Може и на фотьойла.
– Какво, на фотьойла?
– Да спиш, какво?
– Ама, как на фотьойла? Не може ли вие... Надигнах се от леглото и погледнах лошо.
– Не злоупотребявай с гостоприемството ми, красавице че ще те натиря навън, в колибата на кучето. Не стига че се домъкна сама...
– Ама, как сама? Нали казахте че сте ме носил на рамо?
– Да бях те оставил в градинката пред кметството, навярно?
– Не...
– Това направих и аз. Като не знаеш да пиеш...
– Ох, господин Ефраимов...
– Ей, мушни се от другата ми страна и заспивай.
– Ама, как?
– Нали ти казах че съм като безопасна игла?
– Да.
– А, ти не вярваше?
– Да.
– Тъкмо ще се убедиш. И, не говори повече че ми се спи. Да ми се спи ли? Хилех се неистово под завивката и едва се въздържах да го направя на глас. Красавицата се мота дълго време. Въздишаше тежко, пуфтеше, обикаляше насам-натам из стаята. Опита се дори да заспи на фотьойла, но нощта е дълга. По едно време, най-накрая се мушна под юргана. Обърна ми гръб и се опита да заспи. Беше изтрезняла отдавна и едва ли скоро щеше да се напие пак. Да, ама през нощта като се откопча тая ми ти безопасна игла...
– Ама, господин Ефраимов, вие ме излъгахте – чух упрека й още в леглото, сутринта.
– Моля? С какво?
– Казахте че..., а...
– Беше ли закопчана иглата?
– Е, да, беше.
– Да съм ви направил и намек?
– Не.
– Не разкопчахте ли вие сама иглата?
– Да.
– Тогава?
– Беше ми интересно, дали е вярно. Да ви кажа честно, не ви вярвах. Та, затова...
– Решихте да проверите?
– Да.
– Беше ви любопитно?
– Да.
– И, убедихте се?
– Да, много ме е срам, а вие сте лъжец.
– Че аз тебе ако не мога да прилъжа... Слушай, гладен съм. Приготви някаква закуска.
– Моля?
– Чу ме добре.
– Аз да ви приготвя закуска?
– Че кой друг? С тия, вълшебните ръце... Отсега нататък ще е така. От тогава, красавицата заживя при мен. Всяка сутрин ми приготвя чудесна закуска. Отпивам от горчивото кафе, гледам я и се чудя. Чудя се, как така се напи изведнъж онази вечер и после, как така, изведнъж изтрезня? Как така, докато я носех не си спомняше нищо, а после, изведнъж, отвори очи и проговори? Как така си загуби телефона че да не може да извика такси? Нали, уж щеше да спи на фотьойла? Как стана така че се домъкна до мен, в леглото? И, ох, как така успя да откопчее тази безопасна игла?  Тая, не й е чиста работата, да знаете. Вълшебница е.  Всъщност, излъганият отново бях аз. За кой ли път? Всичко се повтаря отново и отново. Точно, когато вече си мислех че съм поумнял, отново малчугани ще реват на главата ми и ще плащам, плащам... Та, никога не се правете на хитър пред дама. Тя, науми ли си нещо...   Хасан Ефраимов
  1. 09.04.2019
Категория: Лични дневници
Прочетен: 222 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 11.04.2019 23:22
 КАК СЕ КЪПЕ МЪЖЪТ...
1. Съблича дрехите си, докато седи на леглото в спалнята и ги оставя на купчина на пода.
2. Отива гол до банята. Ако по пътя срещне жена си, размахва кренвирша само и само да чуе от нея: Их, бе значииии...!
3. Оглежда мъжествената си физика в огледалото, гълта корема, за да види дали ще изпъкнат перките (не). Възхищава се от размера на кренвирша пред огледалото, докато се почесва отзад.
4. Влиза под душа.
5. Не се оглежда за балсами и маски. Просто не използва такива.
6. Измива лицето си.
7. Измива мишниците си.
8. Изсеква се в ръка и я измива под струята.
9. Изпърдява се мощно, за да се изкефи на акустиката в банята.
10. Повечето време отделя, за да мие старателно доказателството за своята мъжественост.
11. Измива задните си части, като оставя къдрави косми по сапуна.
12. Сапунисва косата си. Не използва балсам.
13. Прави си пънкарска прическа с насапунисаната коса. 14. Хили се пред огледалото на резултата.
15. Доволен се изпикава под душа.
16. Изплаква се и излиза, като не обръща внимание, че мокри навсякъде, откъдето мине.
17. Оглежда се в огледалото, помпи бицепсите, кефи се отново на размера на кренвирша.
18. Оставя банята мокра, а лампата светната.
19. Тръгва към спалнята с кърпа около бедрата. Ако срещне жена си, развързва кърпата и го размахва, за да чуе пак: Их, бе значии...!
20. Оставя мократа кърпа на леглото.  

.......И КАК ЖЕНАТА
1. Съблича дрехите и ги разпределя в коша за бяло и цветно пране.
2. Тръгва към банята, облечена в дълъг халат. Ако срещне съпруга си по пътя, закрива свенливо разголените части от тялото си.
3. Оглежда се в огледалото и отбелязва, че е напълняла.
4. Влиза под душа. Използва маска за лице, маска за тяло, намазва ръцете си и петите с балсам за омекотяване, защото са напукани.
5. Първо измива косата си с шампоан, после я намазва с маска, съдържаща 43 витамина.
6. Изплаква косата си няколко пъти, за да е сигурна, че е чиста.
7. Втрива в корените на косата си ампула с натурално масло от жожоба. Изчаква 15 минути.
8. Изтърква кожата на лицето си с трици от ситно натрошени костилки на праскова. Маската стои 10 минути.
9. Слага балсам за тяло.
10. Измива жожобата от косата си, пак няколко пъти, за да е сигурна, че нищо не останало от него.
11. Бръсне мишниците и краката си (ако мустаци и брада - и тях). Замисля се дали да не оправи триъгълника си, но решава, че коламаска е по-добре.
12. Пищи като заклана, когато съпругът й пуска водата в тоалетната и студената вода рязко намалява.
13. Спира душа.
14. Внимателно избърсва душа със специален препарат. 15. Подсушава старателно банята плочка по плочка. Избърсва се с кърпа с размерите на малка държава.
16. Проверява още веднъж да не е останало косъмче или пъпчица по тялото.
17. Тръгва към спалнята, облечена в дългия халат и с вързана кърпа върху мократа си коса. Мисли си, че изглежда като Нефертити.
18. Ако срещне съпруга си, закрива разголените части от тялото си.
Категория: Тя и той
Прочетен: 2214 Коментари: 3 Гласове: 6
Последна промяна: 07.03.2019 22:50
 ЗА ВСИЧКИ МАЙКИ, КОИТО НЕ СА ВЕЧЕ ДО НАС ,И НА КОИТО НЕ МОЖЕМ ДА КАЖЕМ "ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, МАМО!"   ЗАКЪСНEЛИ ЦВЕТЯ / Вера Илиева /  
Когато сълзи гърлото ми стискат и пари болката по теб,
от ъгъла на мойта стая аз взимам малкия портрет.
  На него ти си млада и красива  със тъмна, свилена коса, и сигурно била си тук щастлива, щом грейнала в усмивка си така.  
Да можех да те върна миг дори
и сгушена до пазвата ти мека да кажа колко ме боли,
че виждам друга в къщата да шета.
  Тя няма твоята усмивка бяла, ръцете ти,
ухаещи на хлебен квас,
и никога до мен не е седяла, когато плакала съм в късен час.
  Днес празник е и ако беше жива, за твоята любов и доброта, майчице, аз бих ти подарила букет от слънчеви цветя.   /Стихосбирка "С душа на птица"/image
Категория: Лични дневници
Прочетен: 668 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 07.03.2019 19:41
 "Имало едно време обикновени мъж и жена. Жената се казвала Елена, а мъжът – Иван. Връщал се мъжът от работа, сядал пред телевизора, четял вестник. Жена му, Елена, приготвяла вечерята. Сервирала на мъжа си вечерята и мърморела, че нищо не прави в къщи и малко пари печели… Иван се дразнел от мърморенето на жена си. Но не и отговарял грубо, само си мислел: ”Самата тя — мърлячка, а пък придиря. Когато се женихме, съвсем друга беше - красива и нежна.”   Веднъж, когато мърморещата жена поискала Иван да изхвърли боклука, той с неохота се откъснал от телевизора и тръгнал към двора. Като се връщал се спрял пред вратата на къщата и мислено се обърнал към Бог: - Боже мой, Боже мой! Несполучлив излезе животът ми. Нима цял живот ще трябва да се влача с такава тантонеща жена, че и некрасива? Това не е живот, а истинско мъчение. И внезапно чул Иван тих глас Божи: - Бих могъл, Иване, да ти помогна в бедата: мога да ти дам прекрасна богиня за жена, но щом съседите ти видят внезапната промяна на съдбата ти, ще се изумят. Нека постъпим тъй: жена ти Аз ще променям постепенно, ще вселявам в нея духа на богиня дух и външността и ще променям. Но само запомни, ако с богиня искаш да живееш, животът ти достоен за богиня трябва да стане.   - Благодаря ти, Боже. Всеки мъж живота си да промени заради богиня е способен. Кажи ми само: кога ще почнеш да променяш моята жена? - Още сега аз малко ще я променя. И с всяка минута ще я променям все към по-добро. Влязъл в къщи Иван, седнал на креслото, взел вестника и пак включил телевизора. Но не му се четяло, не му се гледал филм. Нямал търпение да погледне - дали пък поне мъничко не се променила жена му? Станал, отворил врата към кухнята, опрял рамо на рамката и почнал внимателно на разглежда жена си. Тя стояла с гръб към него, миела съдовете след вечеря. Елена изведнъж почувствала погледа и се обърнала към вратата. Иван гледал жена си и мислел: ”Не, няма никаква промяна в жена ми”.   Елена, като видяла необичайното внимание на мъжа си и без да разбира нищо, изведнъж оправила косите си, поруменяла и попитала: - Защо ме гледаш така внимателно, Иване? Мъжът не се сетил какво да каже и сам смутен внезапно произнесъл: - Да ти помогна ли за съдовете? Не знам защо се сетих… - Съдовете? Да ми помогнеш? - тихо повторила удивената жена, смъквайки мръсната престилка, - ами аз вече ги измих. “Наистина, направо пред очите ми се променя - помислил Иван, - изведнъж се разхубави.” И започнал да бърше съдовете. На другия ден след работа Иван бързал към къщи с нетърпение. Нямал търпение да види как постепенно се превръща в богиня мърморещата му жена.   “А ако изведнъж много е станала богиня? А аз както преди не съм се променил? За всеки случай ще купя цветя, за да не се излагам пред богинята.” Отворил към дома вратата и спрял като омагьосан Иван. Пред него Елена стояла с хубава рокля, която преди година той и купил сам. Хубава прическа, в косите панделка. Той се объркал, неловко подал цветята, без да откъсва поглед от Елена. Тя взела цветята и тихо ахнала, цялата поруменяла и свела поглед. “Ах, колко са прекрасни на богините ресниците! И колко са кротки по характер! Каква необичайна вътрешна красота и външност!”   И ахнал на свой ред Иван като видял масата с приборите от сервиза, запалени две свещи, и две чаши, и с аромат божествен привличала храната. Когато седнал той на масата, жена му Елена срещу него седнала, но скочила внезапно и казала: - Извинявай, забравих да ти включа телевизора, но ето купила съм ти новите вестници. - Не ми е нужен телевизорът, и вестници не ми се четат, все едно и също пише в тях, - Иван и отговорил искрено, - по-добре ти ми кажи, как утрешната събота би искала да си прекараш. Съвсем изумена, Елена го попитала: - А ти? - Случайно два билета за театър купих. Но през деня ще си съгласна може би да се разходим в магазините. Щом ще ходим на театър, трябва първо да отидем в магазин и да ти купим достойна рокля.   Едва не се изтървал Иван да каже заветните думи: ”рокля, достойна за богиня”. Затова се смутил, погледнал я и ахнал пак. На масата пред него седяла богиня. Лицето и от щастие сияло, очите и блестели. Стаената усмивка била и малко въпросителна. “О, Боже, колко са прекрасни наистина богините! А ако всеки ден се разхубавява тя, дали ще успея аз да съм достоен за богиня? - мислел Иван, и изведнъж пронизала го мисъл като мълния: Трябва да успея! Докато все още е богинята до мен. Трябва да поискам и да моля дете да ми роди. Дете от мен и от най-прекрасната богиня.”   - Какво замисли се Иване, вълнение ли виждам на лицето ти? - Елена питала мъжа си. А развълнуван той седял, не знаел как да и каже съкровеното. Шега ли е - дете да искаш от богиня?! Бог такъв подарък не му бил обещал. Не знаел как да каже за желанието си Иван и станал мачкайки покривката и промълвил: - Не знам… Ще може ли… Аз… исках да кажа… Отдавна… Да, от теб дете аз искам, богиньо прекрасна. Тя, Елена, се приближила към мъжа си Иван. От пълните с любов очи сълза щастлива се плъзнала по алените бузи. Ръка на рамото на Иван положила и сгряла го с дъха си горещ.   “ Ах, каква нощ! И какво утро! Какъв ден! Прекрасен е животът с богиня!” - мислел Иван, като обличал за разходка втория си внук."                              Владимир Мегре
Категория: Тя и той
Прочетен: 1670 Коментари: 0 Гласове: 3
"... Туй, що устата посере, нищо не може да го изпере
Радой Ралин"
Категория: Поезия
Прочетен: 1971 Коментари: 0 Гласове: 3
 Едно дете, в ръце моливче стиска,
на дядо Коледа то пише писъмце.
Със четири букви е това, което иска,
а пълни с обич цялото сърце.
  МАМА – написа бавно,
сякаш да не сбърка
и от окото стече се сълза.
Огледа се и бързо я преглътна,
не искаше да знаят за това.  
Научило се бе да бъде силно,
приело някак своята съдба,
но бе дете и вярваше наивно,
на Kоледа, че стават чудеса.
  Не искаше играчки, дрехи хубави,
че те не стопляха сиротната душа.
То искаше моментите изгубени,
със своите близки, майка и баща.
  То искаше прегръдка нежна,
чиста, във своят дом безгрижно да расте.
Поредната сълза преглътна бистра,
поредната надежда му отне.
  На листът бял стоеше само "МАМА",
а в мислите рисуваше небе.
Как да замести болката голяма,
която носи в малкото сърце?
  Прибра писмото и го адресира,
с таз дума се изчерпваше света...
И дядо Коледа, ти чуй: ако те има - дари със майки клетите деца!  
...И тука и поета се разплака, от краткото, но тъжно писъмце,
а ТО, остана в ъгъла да чака, жадуваните майчини ръце...  

Таня Илиева
Категория: Поезия
Прочетен: 359 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 24.11.2018 20:02
22.11.2018 09:29 - На мама
 Голяма мъка с това гърне, ви казвам.
Гладен ли е - казва, 
Жаден ли е - казва.
Иска нещо ли - ма, няма проблеми, казва си, дори на два езика. (Майчин, щото бащата няма думата, и разговорен - български).
Абе, играе му се с някого -казва си.
Е, пусто лайно, не си го казва. К"во да го правим това човече? 😀 
Ми, като почне ясла? Ще му мият ли дупето, ще го подсушат ли, ще му запашат ли потника в гащите..

Главоблъсканица на една майка, с първо чедо - единствено и неповторимо. На мама най-хубавото. 
Да, да. Знам я тая приказка за вранчето.

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1661 Коментари: 0 Гласове: 2
image Кое прави човек бездушен? Кое го прави сляп за страданието, за болката, за смъртта на живи същества? Кое му позволява да спи спокойно, когато над главата му умират живи същества в агония?  Това са риторични въпроси и никой, никой не може да отговори...   В нашата страна животът на живите същества не струва и 5 стотинки и това е така не защото на някакви институции не им пука, а защото на нас хората не ни пука.    Ние сме тези, които затварят отдушниците на сградите, с пълното съзнание че вътре има живи гълъби и други животни, които няма от къде да излязат.    Ние сме тези, които спокойно вечерят със семейството, докато над главите им се гърчат в агония живи същества.    Ние сме тези, които нехаем за чуждия живот, ако го носи животно, което не харесваме или от което се страхуваме.    Разбира се, става въпрос за част от нашето "общество", но огромна част.   При санирането на сградите или при текущи ремонти, хората извършващи ремонтите затварят с мрежа отворите на отдушниците, оставяйки по този начин птиците в капана на подпокривното пространство.  Това става с ясното знание на етажната собственост, залага се в проектите за ремонтните дейности и се калкулира в стойността на ремонта.  По пътя на проекта множество хора одобряват параметрите на ремонта. След това работниците извършват дейностите под ръковоството на техническия ръководител. За труднодостъпните места отвън се налага и алпинисти да се спускат с катераческа екипировка. Толкова много хора по пътя към края...      С дни продължава агонията на съществата затворени вътре без възможност да излязат заради мрежите. Понякога при санирането отворите направо се затварят с изолацията и така спира и достъпът на въздух и светлина.    Без храна и вода обезумелите птици се блъскат в замрежените отвори в отчаян опит да излязат. Малки и яйца, чиито родители не могат да влязат, бавно гаснат. Отвън родителите на тези малки се блъскат на свой ред в мрежите, отчаяно опитвайки се да изпълнят родителския си дълг и да се погрижат за малките си. Нима ние хората не правим същото, когато малките ни са застрашени? Нима животат не е ценен за всеки, който го носи?   Голяма част от съседите в блоковете, в които това се случва, абсолютно са наясно какво е положението и че горе има живи птици. Това става ясно от разговорите ни с тях. Мнозина се опитват дори да възпрепятстват изваждането на останалите живи, ръсейки закани и обиди спрямо хората, които не се поколебават да влязат и извадят живите гълъби. Някои лъжат, че са проверили и няма, с цел да ни откажат незнайно защо, като от тях не се иска нищо повече от това да дадат достъп.   
  1. И знаете ли кое е най-силният аргумент пред побеснелите съседи, които всячески се опитват да попречат? Миризмата. Това че ще мирише от разлагащите се трупове е единственият аргумент, който чуват. Не агонията, не мъчителната смърт и не страданието. Миризмата. 
  Снимките, които ще видите, са доста цензурирани. Най-тежките и брутални гледки умишлено са спестени. Надяваме се тези гледки да ударят в мозъка хората, които не си дават сметка какво зверство извършват. Може би като ги видят ще осъзнаят... НЕЩО. Може би.   Разбира се, хора като доброволците на ДЖ не могат да помогнат на всички зазидани по този брутален начин гълъби. Няма как да обикаляме цялата страна, защото това се случва непрекъснато и навсякъде. Няма и как да се погрижим за всички блокове в София. Ако имате такъв случай, помогнете с каквото можете Вие! Не е трудно, стига човек да има достатъчна доза желание и увереност, че прави правилното нещо, СПАСЯВА ЖИВОТ.   За едни най-обикновени гълъби. За един най-обикновен ЖИВОТ, който диша, движи се, живее трудно и отглежда потомството си. Не се иска нещо повече от нас хората, освен да не пречим на ЖИВОТА и да го виждаме, когато е пред очите ни...

Любомила Кривошиева
Дивите Животни
Категория: Регионални
Прочетен: 3139 Коментари: 0 Гласове: 4
 .... Аз имам антитеза.
И тя гласи, следното :

Домът е там, където си щастлив,
седейки сам, със себе си,
без да се чувстваш самотен.
Това е домът.
Всичко останало, е зависимост.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1218 Коментари: 0 Гласове: 2
 Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха -

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

 

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

 

 

----------------------------------

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

 

Д. Дебелянов

Категория: Поезия
Прочетен: 283 Коментари: 0 Гласове: 0
image СИСТЕМАТА НИ УБИВА Видях го да стои от страната на пътя, едвам крепящ се да не падне. Спрях и отидох при него. Дядо Димо, така се казва мъжът, който стоеше в безпомощно състояние днес до пощата, хванат за една кола и с треперещи крака. Попитах го дали всичко е наред и има ли нужда от лекар. Нищо не разбрах от думите му, защото говореше много трудно и неразбираемо. Звъннах на 112 и поисках да пратят полиция, за да бъде прибран ако е изгубен. Пуснах и апел в групата за помощ, за разпознаване ако някой го познава. Така започва историята ми за продажната ни система и за този предаден човек.          Роден през далечната 1940 година, горд българин, военен командир с голям пагон, който е служил за родината си с цялото си сърце. Изгледал двама сина - двама. Димо - така се казва, един от хората създали нашата страна, което още личеше единствено по снимката на личната му карта, с пагон и наперен мустак. А сега????           В безпомощно състояние на центъра на града, отишъл да вземе мизерната си пенсия с такси, защото живее далеч от пощата и има прекаран инсулт, който му затруднява движението и говора. Защо ходи той, ще попита някой? Ами защото този човек е изоставен сам да се оправя, от страната, на която е служил, от децата, които е отгледал - двама сина, нали помните?! Отишли на гурбет в Германия и зарязали болния си и самотен баща. Този човек изглеждаше, като просяк. Със скъсани обувки, извехтели дрехи, некъпан от поне една година, не ял нормално неясно от кога, неизпран и тънещ в мизерия, но борещ се с живота и за своето оцеляване. Захвърлен от системата, от децата си, никому ненужен в празния апартамент, но ГОРД и непоклатим.           Предложих му помощ да го настаня в старчески дом и да плащам настаняването му, за да живее нормално и да се грижи някой за него, но единственото, което той направи е да ми покаже едничкото, което му е останало, неговата гордост и с високо вдигнат пръст ми каза, НЕ, аз ще се оправя, извикай ми такси. Още съм разстроен от тази среща с този човек днес. Още не мога да проумея как е възможно това да се докарат такива хора до това положение, в тази продажна страна. Как е възможно да зарежеш човека, който те е създал и изгледал - двама сина?! Не разбирам!!!!!!!!           Полицаите извикаха линейка да го транспортира до тях, взех стол от близкия детски магазин да седне, защото едвам се държеше на краката си, но като един български воин, не признаваше, че има нужда да седне. Звъннах на директорката на социални грижи Павлина Делчева, която пое ангажимент още утре сутринта да изпрати социалните у тях и да помогнат с каквото могат. Негова комшийка написа във фейса, че дни по-рано го е намерила паднал, не можещ да си отключи вратата. За сега е у тях и е добре, но до кога? До следващата пенсия или до смъртта?            Българио, за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях, и те за теб достойни, майко, бяха И твойто име само кат мълвяха, умираха без страх.............. :(  
Янко Янков
Категория: Лични дневници
Прочетен: 669 Коментари: 2 Гласове: 3
Последна промяна: 09.11.2018 20:06
2 3 4 5  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: pilinci
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2438497
Постинги: 133
Коментари: 1030
Гласове: 449
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930
Блогрол